понеделник, 22 декември 2014 г.

ЕЛИА НЕДКОВ: ЧОВЕКЪТ Е АКЦЕНТЪТ


Едно интервю на Вера Илиева


Кафене в Грац, Австрия

Преди срещата ни преглеждам не многото материал, който успявам да намеря за него – две-три кратки интервюта, уеб страницата му с проектите. Слушала съм и лекцията му в рамките на годишната конференция на АИДБ, но той си остава непознат. И когато най-сетне закачвам микрофона на пуловера му, през главата ми минават думите на Тадао Андо: „Днес не е модерно да се говори за красота, но тя има своята функция във вътрешния живот на човека. Не може да кажеш какво харесваш в едно място, но образът му остава в теб. Тенденцията е да не се използва думата „красота“, защото не е интелектуална, но трябва да има покриване на красотата с интелекта.“ Точно такова покритие очаквам и от диалога ни. 
Събеседникът ми е дизайнер, с когото България тепърва ще се запознава. Както всяка приказка и неговата започва с пътуване. Преди 25 години напуска България, за да учи моден дизайн във Виена, а след това и архитектура в Грац, Австрия. През 1998 г. отваря собствено студио за дизайн и архитектура в Грац. През 2004 г. любопитството и авантюризмът го отвеждат в Милано. А през 2013 г. се завръща в София.
Паметта на диктофона ми се оказва кратка за нашия разговор и той продължава в тишината. Цитат от тези незаписани думи е и заглавието на това интервю, но знам, че, ако искате, може да „прочетете“ и тях...

Защо правите дизайн, защо това Ви вълнува?
Елиа Недков
Красотата. Това е, което ме вълнува. Целият благодат, целият рай идеален, който ние си представяме за един хубав живот, ако той е ток, кабелът, по който тече, се нарича красота. Не може да протече по грозотата. Но тук винаги отварям скоба - не става въпрос за идеални черти на човешкото лице. Говоря за красота, която разрешава тоя благодат да потече.  Той протича, защото има условията. А тази красота е навсякъде във и около нас. Но монетата винаги има две страни и нищо не може да промени това.  От едната страна е силно комерсиализираният западен свят, в който красота е станала култ. Всичко е развито – дали ще правят една чанта, дали ще е яке, кола... Всичко е до такава степен изведено в култ, че всъщност се забравя, че по този „кабел“ трябва да протече благодат; и той е вече нехващаем.  От другата страна е България. Ето защо у нас има такова увлечение по езотеризма, по духовната енергия. Защото хората -  след като няма по какво да протече благодатът, решават че така и така при нас няма да се случат нещата. Аз съм тук да търся идеалната среда. А тази среда тя е тиха. Вярвм до голяма степен в баланса. Мисля, че това е световен феномен. И двете страни могат да допринесат за постигане на средата. И това се случва навън. Западните страни започват да търсят една такава, не искам да рискувам да бъда езотеричен, като кажа духовна енергия; а в България леко започва да се усеща, че хората все повече имат отношение към това, което ги заобикаля. Ние всички сме част от един организъм, който не може да се раздели. Трябва да разберем, че ние сме отговорни за това, което е около нас и вътре в нас. И това също е дизайн. Всяко взаимодействие с това, което е вътре в мен и около мен, е дизайн. Всичко е дизайн. Но не казвам това, защото аз съм дизайнер, а защото аз реално давам някакъв облик дори на въздуха около мен – как мириша, как се движа... Това взаимодействие, искам или не, то се случва. А щом така или иначе се случва, нека се случва добре.

Какво Ви вдъхновява?
Всичко може да ме вдъхнови, но това, което в момента ме интересува, е един постоянен процес към все по-голяма прозрачност. Тази прозрачност е свързана с деликатност. Това е нещо като хомеопатично лекарство. Когато човек е на определено ниво, дори и някакъв микрограм от информация има по-голям ефект, отколкото огромно количество от същата тази информация. Тази деликатност се изразява във всякакъв аспект на живота, във всичко – във водата, във въздуха, в разстителността, в пространството.
 А, ако нещо спонтанно ме вдъхнови аз как мога да кажа какво е то? Определено животът колкото и да ни изглежда логичен и предвидим, той е спонтанен. И това нещо е един аспект, с който трябва да си в мир. Ако не си съгласен с този аспект, ако искаш да предвидиш тотално живота си, тогава получаваш проблем. Защото това е все едно аз да съм моряк и да кажа, че познавам морето прекрасно и то по никакъв начин не може да ме изненада. Да, познавам морето прекрасно, аз съм моряк, но това море е нещо, което е над мен. Аз не мога да го определям. Мога само да взимодействам с него по най-добрия възможен начин, по който аз мога. Това, което е в моя радиус на действие, трябва да го правя съвестно и много добре; всичко което е над мен, то ще се случи така или иначе или няма да се случи, но аз не мога да го предвидя. Това е важно да се знае, за да си в мир със себе си.

Пикасо казва, че художникът е човек, който рисува това, което може да се продаде, а добрият художник е човек, който продава това, което рисува.“. Може ли същото да се каже и за дизайнер вместо за художник?

La Scarpa, магазин за обувки в София.
Аз не мисля, че тук става въпрос само за някакъв маркетинг. Мисля, че разликата е точно в това, че има творци, които са толкова вътре в процеса, че де факто това, което те правят, е винаги, от гледна точка на потребителя, стъпка напред; и всъщност успяват да продадат това, което правят, защото се доказва, че е така. От другата страна са някакви така неречени творци, на които целта им е да продадат. В това няма нищо лошо, но просто вниманието е насочено повече към бизнеса, в другия случай е насочено повече към творчеството.

Мнозина интериорни дизайнери се оплакват, че им се налага да бъдат и лични психолози на своите клиенти. Как бихте коментирали това?
Аз мисля, че психолози трябва да бъдем не само с клиентите. Какво значи да бъдеш психолог? Значи да имаш един процес на задълбочаване в нещата, на разбиране на нещата. Може би те имат предвид, че трябва да превъзпитават клиентите. Да. Но това не значи изнасилване на нещата. Знаем, че изнасилването е наказуем акт. И това е така във всяка една сфера, дори и наказателните органи да не го забележат. В смисъл, че аз не мога чрез изнасилване да възпитавам. Още по-малко мога така да възпитавам изкуство и култура. Мога да показвам. И всъщност това показване вдъхновява по такъв начин, че този психологически процес става по-лесен. Психологията е трудна, когато от другата страна няма разбиране, няма приемственост. Но, ако клиентът е дошъл при мен, той трябва да има някаква причина да е дошъл. При мен така се случва и аз се грижа за това да се случва така. Да кажем, че е станала голяма грешка и, въпреки че клинтът е дошъл при мен, е сбъркал, тогава аз се опитвам бързо да покажа нещо, но не е казано,  че ще се случат нещата. Определено, каквото и да правя, ако съм художник и от другата страна има някой, който иска да си купи моята картина, има двата варианта. Единият е, когато някой смята, че това е инвестиция и без да разбира картината той си я купува. Другият е, когато този, който супер много я разбира тази картина, я купува заради изкуството. Но и в двата случая има смисъл. Така че аз определено не си губя времето с някакви как, какво и защо... Когато клиентът идва при мен, той иска нещо, подобно на моето. Има хора, които казват: „Ти трябва да разбереш клиента и да направиш най-доброто за него.“ Това не е моята работа. Обикновено хората идват при мен, защото са видяли нещо. И така е не само при мен. При когото ще да отидат. Видяли са нещо негово.
Наистина започването е много трудно. Затова е тази борба да се направи първото нещо, ако си дизайнер или архитект. Тази криза е подобна на израстването на овошка, от която изведнъж тръгва едно клонче. То се появява защото вече височината на тази овошка е толкова голяма, че трябва баланс. И то е един естествен процес. Просто този клон трябва да изскочи, за да не падне дървото. Но реално ние негодуваме, ние искаме да избухнем. Нормално е един млад човек да чувства потенциала в себе си и да иска да се реализира.

Компромисите. Трябва ли да се допускат понякога или в никакъв случай?
Аз мисля, че няма формула, точно как трябва да се случат нещата. Ако имаше точно една определена формула, нямаше да сме спонтанни.  Но чак такива компромиси, че после да не мога да се гледам, не правя. Ако е дребен, маловажен компромис бих могъл и да го допусна в името на голямата идея.
В много случаи клиентът не може да знае по-добре от мен. Той и затова е дошъл при мен. Но той трябва да бъде вдъхновен, за да се довери. Значи тази базисна връзка е добре да се постави от началото. От тази гледна точка, какъвто и да си, се изисква да имаш някаква човешка психология.

Доколко интериорът е нашият вътрешен свят?
В идеалния вариант – на 100%. Един интериор може да доведе до вдъхновение на вътрешния свят. Давам пример с манастир, където почваш да се смиряваш. Това е... Нещата не са никога еднопосочни. Всички са взаимозависими. Както интериорът е зависим от нас, ние го оформяме, така и ние сме зависими от интериора.


Шоурум, Neutra

Кое Ви дава удовлетворение?
Удовлетворение намирам, когато аз вътрешно знам, че върша нещо съзнателно и резултатът отговаря на този съзнателен подход. Още по-голямо удовлетворение намирам, ако и другата страна отрази това по някакъв начин. Не е задължително, но може да се случи, когато нещата са разбираеми. Например аз може да съм супер добър писател, обаче да съм японец. Ще седнем на една маса, аз ще ти кажа нещо много дълбоко, много смислено, но ти няма да ми отвърнеш, защото не говориш японски. Аз мога ли да се ядосвам? Не мога, защото е ясно, че от другата страна няма някой, който може да разбере. Не става въпрос за пренебрегване или деградация. Става въпрос, че аз може да се ядосам или разочаровам от хора, само когато знам, че те са на моето ниво. И просто от несъзнателност не го приемат. Тогава мога да се разочаровам, но не и от хора, които не могат да го разберат.
Банално казано, в голям мащаб, това е въпрос на възпитание. Възпитанието може да е дизайнерско или художествено, или езиково, или каквото ще да е. До определена възраст то се случва в училище. После, искаме или не, средата около нас продължава да ни възпитава. И за жалост ефектът може да бъде и негативен. Така че всеки творец трябва съзнателно да се приложи. Аз искам да мога да общувам. Когато някой е вътре да може да почувства моите търсения. Аз приемам много впечатления, да кажем от много държави и така нататък, и по някакъв начин ги смилам и бих искал да дам стойностни неща. По един мой начин естествено. Искам да ги предам. Определено искам човекът в пространството, което аз правя, изведнъж да се усети, че съществува. Да си каже: „Тук имам тишина, имам въможност, имам пространство, имам въздух да дишам, имам невероятна светлина, имам сакралност, имам материалност.“ Тези неща. Обичам материалите да са истински. Например дърво, цимент и т. н.

Срещали ли сте се с отчаянието?
Може би само с наченки на отчаяние. То обикновено е свързано с някакво мое неразбиране към процесите, които се случват или неслушане на моя навигатор. А навигаторът са емоциите, които ми казват например: „Така съм зле“ и аз получавам сигнал, че трябва да променя посоката.
С тотално отчаяние не съм се срещал. Срещал съм се с голяма болка, с трудни моменти... Но аз правя всичко, което ми се струва правилно и е правилно към момента. Аз съм на принципа, че има само сега. Как мога да се отчая от нещо, което е в миналото или в бъдещето! Носталгията, хубавите моменти в миналото, емоционалното бъдеще са капанчета, в които човек много лесно можеда падне. Но реално погледнато съществува само сега. В смисъл, че сега аз мога да си свърша работата идеално. Пикасо беше казал: „Отлагайте за утре само онова, което не искате да завършите до смъртта си”.

А какво бихте казали за страстта? Тя задължителна ли е в работата на интериорния дизайнер или е само добро пожелание?
Който е щастливец да има страст... Аз имам страст не само за интериорен дизайн, но и за всякакви неща. Не мога да си представя да живея без любопитство, без страст. Човекът на изкуството винаги се опитва да хване тази магическа нишка, която го изкарва в незнайно пространство.  И тя е винаги нова и изненадваща. Но това е във връзка със зоната на комфорта, от която, когато свикнеш да излизаш, чувстваш, че животът е точно в този момент - в излизане от границите. А комфортната зона е доказаната зона. Аз знам, че винаги трябва да излизам една стъпка навън от нея; не тотално да попадна в неизвестното, защото това е глупаво. Но аз мога да направя една стъпка извън радиуса на познатото ми. И тази стъпка е интуитивна. В частния случай на работата ми за мен интересното е пространството като феномен и как ние го възприемаме. Ние го възприемаме благодарение на светлината. Тази светлина го променя много драстично в зависимост от това как тя участва в това пространство. Стъпките ми са в посока на опита да минимализирам нещата още повече. Защото мисля, че най-голямата красота се намира в малкото. Както повтаря Лудвиг Мис ван дер Рое – “Less is more” - реплика, която той заимства от поемата на Робърт Браунинг „Андреа дел Сарто“ от 1855 г. Тази истина на мен ми е присърце и, ако аз мога да кажа нещо по по-опростен начин, ако мога да го кажа с по-малко думи, то ще е по-добре.

Трябва ли да се проявява постоянство в избрания веднъж стил?
В една млада и крехка възраст човек е много очарован от ефектите. И мен всичко ме е очаровало. Когато бях тинейджър например всякакъв вид ефекти и начини на изразяване и стилове са ме впечатлявали - и пънк, и не знам си какво... Но точно това е същностното в процеса, че ти откриваш, че колкото по-тихо, толкова по-дълбоко.


Fassade, фризьорски салон

Мислите ли за музиката, която би звучала най-уместно в интериорите, които създавате?
Целият живот е една хармония. Различни хармонии, не една. Както един звук предизвиква вибрация в нас и тя ни кара да произвеждаме някакви вещества и т.н., по същия начин, ако видя, че някой плаче и това пак ще предизвиква някакво вибриране в мен, някакви реакции. Същото се случва и когато вляза в едно пространство, пия някаква течност... Затова реално погледнато един артист или в частност в моя случай каквото там съм аз -  дизайнер, архитект, работата му трябва да говори повече от думите. Аз съм намерил, че това е най-добрият начин, по който мога да се изразя. И то определено е тази работа.

Различни ли са съветите на сърцето и разума? Когато говорим за интериорен дизайн, а и за живота изобщо.
Естествено. Разумът винаги се опитва да гарантира сигурност. Само един болен разум ще търси несигурност. От друга страна, в тази сигурност, така наречената комфортна зона, там няма развитие. Ние и като общество, и като хора,и като строители, и като всичко, винаги излизаме над това, което ни е бил лимитът. Това го правят само хора, които са авангардисти. Те излизат винаги малко извън този лимит. А обществото ги следва; дали ще е след две или след пет години, но го следва. Разумът обаче гледа да те държи в сигурна зона, той ти казва, че трябва да почиваш, да се грижиш за себе си и т. н. Това са две реалности, двете страни на монетата. Емоциите за мен не са мисъл, не са разум.

В една телевизионна реклама, драматизираща далечното бъдеще, се появява „яйцето“ на Арне Якобсен, проектиран през 1958 г. Това означава, че дизайнът на датчанина е вечен или че съвременният продуктов дизайн е в застой? Или нещо съвсем друго?
Ние имаме някакви заложени кодове в нас, кои форми са футуристични... Една архитектура на Заха Хадид веднага я възприемаме като футуристична. В такъв случай аз не съм голям фен на футуризма, но това няма значение. Нямам представа защо се случва. Просто човекът е уцелил нещо. В голяма степен това са клишета. Но да си визионер за мен не е да визионираш бъдещето. Да си визионер за мен е да визионираш настоящето. Защото бъдещето отнема голяма част от отговорността. Аз съм седнал да строя бъдещето, ама построил ли съм настоящето? Така че, ако някой ме пита как ще изглежда бъдещето – не знам. Мога да кажа как изглежда настоящето. Освен това какво е толкова интересно как ще изглежда бъдещето. Това е някакъв вид любопитство, някакъв вид клюкарство. Важно е, сега какво е положението, нали? Какво може да се подобри сега. Бъдещето автоматично се случва, докато сега не се случва автоматично. Сега има намеса и тя провокира бъдещето, но то ще се случи така или иначе. Ето защо, насочи вниманието си тотално към това, което правиш в момента.  

Шоурум за врати, Швейцария
Формата продължава ли да следва функцията?
Едното е едната крайност, другото – другата. Когато правя всичко с емоция, от корема както се казва, тогава съм в едната крайност. Когато правя всичко с разума си съм в другата.

Сигурен ли сте, че дизайнът е това, което Ви изразява най-добре?
Това, което най-добре ме изразява, е човекът. На първо място сме хора и след това сме диайнери и всякакви други. Аз изобщо не се изразявам само чрез дизайна. Просто на хората това им е интересно за това ме питат. Но аз може да си рисувам и с акварел и това да ме задълбочава; защото ми е много интересно какво прави водата като елемент. Мога да ходя да летя с парапланер. А какво си, това хората го решават. Какво съм аз? Човек съм. Някакво същество, което хората после определят – този е дизайнер, този е художник, този е... И ти де факто казваш: „Ами, да. Дизайнер съм.“

Няма коментари:

Публикуване на коментар